О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Циганин?
Не се срамя, отец Паисий, но ме е страх. Страх ме е, че ако се нарека циганка, ще ме направят на сапун. Страх ме е от глъчката надолу по моята улица, малко след моята махала. Страх ме е, че ще дойдат в моята къща и ще ми разбият прозорците, ще нарежат децата ми, мен ще изнасилят от гняв. Но гняв по кого? Защо трябва да изкупувам чужди грехове, когато своите не съм изкупила. Аз не съм безгрешна, отец Паисий, но не съм и грешница, а те искат да ме превърнат в мъченица. Кога беше, когато си играехме с тези хора на улицата заедно, а сега сме като от два футболни отбора.
Спомням си, когато бях малка. Мама и татко не можеха да ме обличат като другите деца, но се стараеха. Играехме си и се замервахме с бодили, които ни се лепяха по дрехите. Те бяха българчета. Много се харесвахме. Като приключвахме играта, мама ме викаше през оградата да се прибера да обядвам. Спомням си аромата на топлата леща с надробено в нея сирене в този ден. Като хапнах, мама ме прати в банята на двора (нашите казваха, че не може да е вътре, защото ще мирише и не е хигиенично), за да се изкъпя за първия учебен ден. Беше пуснала пералнята, в която переше чисто новото (от миналата година) костюмче за важното събитие. Прати ме на училище, но там нямаше българчета. Там бяха само такива като мен - циганската паралелка. Беснеехме, бяхме щастливи, но след няколко години разбрахме, че това, на което сме свикнали, не е животът според другите. Имахме някаква изкривена за другите представа и хората около нас не ни разбираха. Казваха "Това ви е от средата!", но аз не разбирах тогава, че има и друга среда, друг живот. Вече беше късно.
Не се срамя, отец Паисий, но ме е страх. Страх ме е, че ако се нарека циганка, ще ме направят на сапун. Страх ме е от глъчката надолу по моята улица, малко след моята махала. Страх ме е, че ще дойдат в моята къща и ще ми разбият прозорците, ще нарежат децата ми, мен ще изнасилят от гняв. Но гняв по кого? Защо трябва да изкупувам чужди грехове, когато своите не съм изкупила. Аз не съм безгрешна, отец Паисий, но не съм и грешница, а те искат да ме превърнат в мъченица. Кога беше, когато си играехме с тези хора на улицата заедно, а сега сме като от два футболни отбора.
Спомням си, когато бях малка. Мама и татко не можеха да ме обличат като другите деца, но се стараеха. Играехме си и се замервахме с бодили, които ни се лепяха по дрехите. Те бяха българчета. Много се харесвахме. Като приключвахме играта, мама ме викаше през оградата да се прибера да обядвам. Спомням си аромата на топлата леща с надробено в нея сирене в този ден. Като хапнах, мама ме прати в банята на двора (нашите казваха, че не може да е вътре, защото ще мирише и не е хигиенично), за да се изкъпя за първия учебен ден. Беше пуснала пералнята, в която переше чисто новото (от миналата година) костюмче за важното събитие. Прати ме на училище, но там нямаше българчета. Там бяха само такива като мен - циганската паралелка. Беснеехме, бяхме щастливи, но след няколко години разбрахме, че това, на което сме свикнали, не е животът според другите. Имахме някаква изкривена за другите представа и хората около нас не ни разбираха. Казваха "Това ви е от средата!", но аз не разбирах тогава, че има и друга среда, друг живот. Вече беше късно.
Нашите бяха много религиозни. Водеха ни в църквата в махалата, където слушахме цигански християнски мелодии. В нашата малка къщичка, в ъгъла на моята стая, си бях сложила едно кандилце и икона, на която се молех за малко по-хубав живот, за живот като на другите хора.
Един ден, както си играехме на двора в училище, се появиха две български момичета - Нина и Елвира. Те бяха по-големи от нас - вече в университета. Бяха взели топка и си подмятаха на волейбол, но им стана скучно и си търсеха компания. Бяха толкова готини тези момичета. Толкова исках да стана като тях! Извикаха ни да играем с тях на топка, като заформихме едно кръгче и взехме да си подмятаме заедно. Чувствах се равна на тях, макар и по-малка, макар и... циганка.
***
Да, моят живот не е като живота на повечето хора, вече съм на 24 години и имам три деца, които обичам до смърт - Калина, Богомил и Йордан. Живота си ще дам за тях, за да се чувстват добре. Ако трябва, ще застана пред тълпата да ме стъпче, но тях да не нарани. Живея бедно и завърших само осми клас. Мъжът ми беше заклан от банда скинари, докато се прибираше от последния строеж. Нямаше работа и ходеше оттам да търси железа, които да връща за скрап. Но не ги крадеше, питаше хората дали ще им трябват и тогава ги взимаше. Не осъдиха мъжете, които го заклаха. Те казаха, че било самозащита, тъй като той ги нападнал с железата. Едно не ми стана ясно - на тези хора и косъм не им беше паднал от главите, а своя мъж копах в гробищата...
Сега работя като санитарка и сменям подлоги. Но съм горда с това. Единствено не съм горда, че оставям децата си често-често сами, защото трябва да изкарвам за насъщния. Дано не се проваля!
Дай, Боже! Не ме увибай, живот!
Един ден, както си играехме на двора в училище, се появиха две български момичета - Нина и Елвира. Те бяха по-големи от нас - вече в университета. Бяха взели топка и си подмятаха на волейбол, но им стана скучно и си търсеха компания. Бяха толкова готини тези момичета. Толкова исках да стана като тях! Извикаха ни да играем с тях на топка, като заформихме едно кръгче и взехме да си подмятаме заедно. Чувствах се равна на тях, макар и по-малка, макар и... циганка.
***
Да, моят живот не е като живота на повечето хора, вече съм на 24 години и имам три деца, които обичам до смърт - Калина, Богомил и Йордан. Живота си ще дам за тях, за да се чувстват добре. Ако трябва, ще застана пред тълпата да ме стъпче, но тях да не нарани. Живея бедно и завърших само осми клас. Мъжът ми беше заклан от банда скинари, докато се прибираше от последния строеж. Нямаше работа и ходеше оттам да търси железа, които да връща за скрап. Но не ги крадеше, питаше хората дали ще им трябват и тогава ги взимаше. Не осъдиха мъжете, които го заклаха. Те казаха, че било самозащита, тъй като той ги нападнал с железата. Едно не ми стана ясно - на тези хора и косъм не им беше паднал от главите, а своя мъж копах в гробищата...
Сега работя като санитарка и сменям подлоги. Но съм горда с това. Единствено не съм горда, че оставям децата си често-често сами, защото трябва да изкарвам за насъщния. Дано не се проваля!
Дай, Боже! Не ме увибай, живот!
Няма коментари:
Публикуване на коментар